Смъртта е потенция, която започва от самото раждане, неимуверна да се случи.  Защо тогава се страхуваме от смъртта? Защото се страхуваме от неизвестното? Ами тогава защо не се страхуваме от всеки предстоящ ден, а напротив се втурваме да кроим планове за бъдещето? Пък и как можем да сме сигурни, че наистина има от какво да се страхуваме. Ами ако животът не почва в момента на раждането и не свършва в момента на смъртта, ако е вечен прогрес? Смъртта е най-същественият момент от разбирането за живота. Защото, за да разберем смисъла на смъртта, трябва да разберем смисъла на живота.  Ако се замислим, че както във физиката енергията не се губи, а само преминава от един в друг вид.. дали не можем да се опитаме да приложим тази теория и в сферата на съзнанието. Ако приемем душата за притежаваща собствена субстанция, фактът че тя е невидима не опровергава нейната реалност. Както въздухът е невидим, но подържа живота, и както любовта е невидима, но движи света. Да, душата не може да се премери с линийка или да се снима, но  е субстанционална и вечно съществуваща. Затова тя не умира, а само се променя.
                         Представете си морските вълни, бурни, но затихващи. Раждат се и бягат, докато се разбият в брега и се превърнат в пяна. Но цялото море.. е необятно за нашето съзнание, невъплатимо в нашия разум. Вълната изчезва, но морето остава бъдно. То образува нова вълна. Която също се изчерпва, но то не . То е вечно обновяващото се разкриване на вечния живот. 
                      Смъртта е времето между раждането на две вълни, паузата между две ноти на нежна баладична песен, разстоянието между две капки дъжд, смяната на деня с нощта, нова глава от познат роман, вратата към нова стая. Смъртта е тайна, неоткрита страна, бял лист хартия, есенна мъгла, черно петно туш, мълчание.
                     А къде е мястото на човекът в този нищожен микрокосмос, нашия малък и жалък микрокосмос наречен живот, в който двете най-важни събития са раждането и смъртта. На човекът, който винаги иска още мъничко да поживее в свойто измерение, безопасното и познатото, колкото и прогнило да е то. Мъничко или вечно..? На същият, който превръща целия си живот в стремеж да приеме по-леко смъртта?
                      И все пак.. нашите сърца ни казват, че хората са предназначени за живот, а не за смърт.Интуитивно сме убедени, че сме призвани да проявяваме живот, пълноценност и пълнота. И сме убедени, че каквото и да ни се случва на този свят, който потенциално в възможно да не е единствения, е хубаво. Когато човек си отива от живота, незнайно къде, ние си задаваме в недоумение въпроси защо това се случва, защото сме егоисти. И осъзнаваме, че никой не умира вместо нас. 
                  

                 Това, че живеем.. на това трябва да се радваме. А ние искаме, и искаме..Какво повече бихме могли да искаме от това? Нима ни трябва вечност, щом не ценим миговете ? 
 
                        

Никой не знае нищо за смъртта. А защо ни е страх, защото свършва това, което знаем. Започва нещо, което не знаем.
Лесно не се затриваме. Няма страшно. Божа работа.

Никой не се е върнал от отвъдното....на нас ни се иска да има задгробен живот..... така се успокояваме за душите на близките хора, които са ни напуснали завинаги

Аз искам да отида да видя.

Наистина никой не се е върнал от там
, но си го написала красиво- иска ми се да вярвам, че наистина смъртта е просто миг от вечността, това е най- леката теория :) Но нека първо поживеем, после ще му мислим!