Струва ми се, че живеем в дни на индивидуализъм, който често прераства в егоизъм. Но все пак често се влияем от чуждото мнение и затова страдаме. Опитвам се да си отговоря на въпроса.. за какво е тази постоянна сценична треска, с която живеем, тази суета, която ръководи целия ни ден- губим ценно време заради начина, по който ще изглеждаме, страхуваме се да спрем с ръце движението и да се целуваме посред улицата на червено, не вярваме в приятелството, защото всички казват че в днешно време то е по- скоро изгода, подвластни сме на всички глупави стереотипи, които създава гнилото общество, в което живеем. И често пренебрегваме собствения си морал за сметка на общия. И пренебрегваме собствените си принципи. А как бихме могли да сме сигурни, че масовата ценностна система е по- висша от нашата? И ако чуждото мнение оказва толкова силно влияние върху нашия личен живот, докъде всъщност ще стигнем. Кой ще избере живота, който ние ще трябва да изживеем? Не трябва ли това да сме самите ние ? И как бихме го изживяли ако не ние сме го пожелали- истински л? Истина е, че човекът е социално същество. Може би именно осъзнатите взаимоотношения между мислещите хора, правят целия ни вид най- висш в еволюцията. Никой не избира кога да се намеси в чуждия живот и кога да си тръгне от него. И често не разбираме колко дълбока следа оставяме в живота на другите- без да сме се стремили. Може би това е същностното съществуване на човека- посредством живота на тези около него. Ако не оставим следа в нечий живот, какъв е смисъла да живеем.. И ако това е смисъла на нашето съществуване, да пресечем собствения си житейски вектор, с нечий друг, то осъзнаваме ли каква отговорност ни носи това. Не става ли твърде сложна цялата житейска ситуация- да бъдем отговорни към живота на всички наши близки..? Това е толкова стряскащо за човешкия разум.. Понякога колкото и да се стремя да не чувам гласът на Другите, не успявам. Явно вътрешния ми Свръхаз не е достатъчно силен за да пренебрегне външния. И на моята личност и става безкрайно трудно да намери подвижната фина граница между моята и общата истина. Постоянно живея с тази глупава сценична треска- какво ще кажат зрителите на моя живот. А всъщност, ако си изиграя добре ролята, дали някой ще си направи труда да ми поднесе гладиоли? Съмнявам се...

Объркани мисли, но в правилна посока. Процесът на съзряването и помъдряването. Как бих искала да започва още от детството, вместо да ни лъжат с вещици и торбалани.
Още много неща не са ти ясни, но пък... какво от това. И да са, няма много полза.
Обществото е по-силно, защото е масово. И ако го слушаме ще стигнем до кривата круша, защото е объркало посоката. Но без борба няма да може да се смени посоката. Това с доброволните духовни практики не дава резултат. Те винаги си ги има и си правят нещичко за себе си.
Остава всеки себе си да спасява. Ако е силен да противостои на обществото,... ако не... ще слушка.
Едно е сигурно, трябва твоят аз да знае, кое е добро лично за него. Другите да го духат. Прекалено некомпетентно се намесват в живота ни.