Вървя към нервно отделение Благоевград и си мисля какво наказание от Господ е да попаднеш тук по какъвно и да било повод. Намирам се пред уж най- обновената сграда в цялата болница, пред която пустеят някакви жалки подобия на алеи и паркче. Убедена съм, че ако болните решат да се разходят тук по- скоро ще ги полазят кърлежи, ще се набодат на пирон или спринцовки, ще стъпкат презервативи и фасове, от колкото да си починат или подишат малко свеж въздух. Спирам да мисля за това, сигурно съм прекалено черногледа или гледам много западни филми. Влизам в отделението. Дали не съм се объркала нещо ? Сигурно се намирам в моргата.. тук обстановката е такава. Мирише на мухъл, влажно е, не ми се иска да кажа, че е мръсно. Качвам се по стълбите, като силно се стремя да не се докосна до някъде, защото се потрисам от ужас и погнуса.. Стигам до вратата, звъня. Чакам около 5 минути. Идва раздразнена сестра, какво нахалство от моя страна да я разкарам до тук.. та тя решаваше кръстословици! Питам я, къде е лекаря, който е на смяна, за да ми кажат нещо за дядо ми. Каква огромна доза оптимизъм от моя страна.. аз и лекар очаквам да има, не стига че има 2 сестри! Щом не е тук лекаря, значи сигурно пациентите няма да мрат днес.. или поне дано не им щукне да умират, защото сестрите само могат да гледат, нищо повече. Отивам при дядо ми. Заварвам го очудващо весел, при положение обстановката, която трябва да търпи. Говорим си, усеща че съм потресена от всичко. Добре, че е работил 50 години в болница и може сам да си сменя банките, защото каза че сестрите редовно го забравят, не само него- всички пациенти. Попитах го какво е обядвал, каза че не е могъл да познае точно какво са му дали. Разпознал е само, че е имало ориз в онова нещо, дето го брояли за ядене. Добре че не го е ял, кой знае какво е щяло да му се случи. Такива опасности те дебнат в българските болници. Не стига, че всеки момент си застрашен да се разболееш от холера в тази мръсотия и влага, ами и някой стомашно разтройство ще ти докарат жалките им подобия на храна. Здравеопазване! Гледам, че се стъмва. Същата раздразнена сестра сега идва да ме изгони, сигурно и преча на спокойствието. Не могат да клюкарстват спокойно с другата. Имитира миене на под. Сега забелязвам, че е и кривогледа. Любезно и пожелавам лека нощ. Не ми отговаря, сигурно не е чувала такива поздрави друг път. Или в нейното село го казват на диалект. Знам ли... Слизам по същите мръсни стълби, мирише още по зле. Задушно е. Моето настроение е още по- мрачно. Навън е тъмно. Всички плочки са изкъртени, естествено уличното осветление е само да украса, от 20 години насам. Добре че ортопедия е наблизо и ако си счупя краката в тоя мрак бързо ще се довлача до там. Ако имам късмет може и да има лекари. Ако имам още по голям късмет те може и по легален път да са получили диплома. Гледам си постоянно в краката, защото не ми се иска да разчитам на такива случайности. Имам усещането, че се намирам в гето и всеки момент някой ще ми открадне парите или ще ме изнасили. Правя се, че говоря по телефона, за да съм малко по- спокойна. Решавам да походя пеша, времето е приятно. Ще подишам малко изгорял бензин в повече, е какво толкова. Нали има свестни болници, където да се лекуваме. Вървя в края на тротоара, защото се опасявам, че някой кадърен шофиор ще ме смачка. То нали книжките вече не се изкарват, а се купуват. То с всичко е така де. Минавам покрай някаква къща. През прозореца чувам караница- мъж и жена си крещят, от време на време тя пищи. Сигурно я удря.. Чувам детски писъци. Чудовищно е. И без това съм потисната.. бягам от тази ситуация. Забравям я. Продължавам. Чувам музика, веселба. В кварталната кръчма се чества абутуриенска. Всички са пияни. Много. Няма от какво да се притесняват. Болницата е наблизо, там ще се погрижат добре за тях. Забавляват се. Интересно ми е абитуриентката дали е миришела на скара след като е прекарала 6 часа в тази дупка, гледайки как роднините и се поливат с ракия и водка. Сигурно и в това има емоция, знам ли. Подминавам и тази ситуация. Продължавам. Близо съм до вкъщи. Съжалявам, че не живея близо до болницата, защото недай си Боже да ми се наложи, много време ще ходя пеша до там. Е все пак ще е по- бързо от колкото да чакам линейка. Пътят е затворен, защото се е спукал водопровод. Свикнала съм, ще заобиколя. Няма да имаме вода? Голяма работа.. Вървя по път, на който през метър има огромни дупки. Добре, че нямаме пари да си купим кола, иначе ще трябва постоянно да я ремонтираме. Само излишни нерви.. На толкова неща станах свидетел само за 40 минути. В каква държава живея само- навсякъде спокойствие, комфорт, лукс, чистота, култура, сигурност. На 17 съм. Щастлива съм, че имам шанса скоро да се махна от тук. Жал ми е за всички, които го нямат, които са го имали, но са го пропилели. Не се сещам за по- сериозна грешка от тази. Обичам България. Боли ме душата. Вечер е.