Събуждам се рано в шест, за да не изпусна най- красивото време от деня – изгрева. Слънцето, отразено в морето, е вечността, според един велик френски поет. Обнадеждавам се, откъсвам се от една реалност, която ме задушава. Морето е спокойно като езеро, само леко гали краката ми с нежна студена пяна, за разлика от деня, който ме уморява, удря, наранява.. Плитко е, безопастно е, красиво е,  в антипод с живота ми, който се мъчи лицемерно да ме удави. Въздухът е чист, поемам дъх на вълни и утро. Единствени глътки въздух за днес.. Предстои ми да дишам предрасъдъци, угризения и безкруполност цял ден. Дишам бързо и дълбоко, за да си наваксам, иначе едва ли ще оживея. Сигурно издишвам толкова мръсотия обратно.. Добре, че има такива моменти отвъд живота, за да оцелее човекът в нас. Топъл  бриз леко ме гали, играе с косите ми като щур хлапак, крие се, целува ме. Различен от Него, който ме рошеше, блъскаше, нараняваше и изоставяше, който ме смразяваше с безразличие, а го обичах. Пия кафето си с много захар, за да забравя хиляди горчиви случки. Не закусвам, въпреки че имам нужда от много сила, за да преживея деня. Някои пушат половин кутия цигари вместо закуска. Нервите ги принуждавали. Не го правя, защото знам, че моето не са просто нерви, съдба е. А с нея какво би могло да се пребори, едва ли пушещи растения са по- силни от волята ми. Такъв красив пейзаж е завладял погледа ми. И е напълно  безплатен, както вече нищо в реалността. Всичко се купува: усмивка, приятелство, сигурност, секс. Винаги се събуждам с много музика в главата си, за да забравя абтомобилния шум, завистливите гласове, злобните намеци и упреци, с които ще се срещна днес. Още всички спят. Имат нужда от много сън, за да се справят с напрегнатото време, което ги очаква. Обичам да ставам рано, сама съм. По- лесно ми е да си представя един по- хубав свят така, когато не виждам грижата по лицата на всички ни.. Не ми се говори, никой не ме разбира. Тишината ражда най- красивите мисли. Споделени, те вече за лъжа..

 А всичко още изглежда младо и чисто, сутрин е. Слънцето блести в очите ми и ми пречи, защото знам, че денят ми започва. Как да преживея мисълта за още един ден? Затварям очи, за да ми стане спокойно, за да избягам, но не виждам звезди. Вече дори не мога да  излъжа себе си, толкова е тренирана психиката ми, предпазлива и предубедена съм. Реалността ме превърна в тъпа реалистка, без мечти, без полет, само с един грозен делник. Градът се събужда, автобус пристига на спирката до плажа. Бързащи, недоспали хора.. Морето започва да се гневи. Сега вече си приличаме. Денят е започнал..

 

 

 

 

 

 

 

Много въздействащо.. имаш талант

но този мрачен поглед!
Нужен е оптимизъм, ако словото е толкова внушително. Иначе ще повлече тълпи недоволни. Социална ангажираност.